Радомир е средновековен град, изграден над праисторическо, антично селище и
некропол.
В историята на малкия град не са се запазили много имена на свещеници и духовници, но факт е,
че Радомирската котловина е била защитавана в християнския дух и след падането на България под
османско владичество в края на XIV век. През 1418 г. в околностите на Радомир избухва вълна от
недоволство срещу тежките данъци наложени от османските управници. По това време
населението не е надхвърляло 6 – 7 хиляди души в цялата котловина, но то е давало добри
занаятчийски продукти. Местните хора са били предимно земеделци и животновъди, но редом с
тях е вървял и занаятът. Много известни са били така наречените „кацари“, които са произвеждали
бъчви известни чак до Беломорието. В с. Дрен е имало дърворезбари несравними по майсторство.
Недоволството на хората прераства във въоръжен бунт, който в началото има известен успех.
Разгневени от дързостта на бунтовниците османските управници бързо се справят с шепата хора и
почти целият район е изселен (някои са продадени в робство, някои заточени далеч от родните им
места), като кръвопролития не имало. Да не забравяме, че все пак част от българите са били със
специален статут в тогавашната османска държава, която все още не е империя (империята се
основава след падането на Константинопол през 1453 г.). Нито една от българските църкви не е
разрушена през по-късните периоди, а са построени нови. Двете религии – християнството и
исляма съжителстват доста време чак до Освобождението. Нагледен пример е благородният Муса
бей в днешното село Гълъбник, който е раздал земите си на бедни българи, и Териш ага собственик
на всеизвестния хан „Тъмни клисури“ на разклона за с. Углярци, който е подслонявал без пари
бедните. Около 50 – 60 години след малкия бунт част от хората почват да се завръщат и възраждат
българския бит и култура, който е жив и до днес.
Населението е с будно национално съзнание. Първите училища в Радомир са създадени от хора,
отдали се на богослужението. Една от видните личности през епохата на Възраждането е
архимандрит Зиновий Поппетров, който е развивал своята будна дейност в този район.
През 30-те години на 19 век оттук минава френският геолог Ами Буе, който описва Радомир като
малко градче с не повече от 2000 – 3000 жители по-скоро приличащо на село. Над площада, който е малко наклонен, се намира конакът на Мюселим с харема и градините му, обградени със стени. На самия площад има добре уредена странноприемница, държана от един грък от Янина.[4]
Според свидетелства на посетили града през 1862 година американски мисионери, той има
предимно турско население, а българите нямат свое училище.[5] В гр. Радомир учебното дело

датира от 1868 г.
В Руско-турската война от 1877 – 1878 г. вземат участие 25 опълченци от Радомирско. Последен
знаменосец на Самарското знаме е Никола Корчев, родом от с. Долна Диканя, Радомирско. След
освобождението знамето е донесено в гр. Радомир от установилата се тук Трета опълченска
дружина и се съхранява в радомирските казарми до 1882 г.

Българската армия в Радомир, юни 1913 г.
При избухването на Балканската война през 1912 година четиринадесет души от града са
доброволци в Македоно-одринското опълчение.[6]
През 1918 г. гр. Радомир става център на Войнишкото въстание. Оттук на 27 септември 1918 г.
България за първи път е провъзгласена за република. На 10 януари 1944 г. след въздушен бой на
български и немски изтребители с 280 самолета – 180 англо-американски бомбардировачи и 100
изтребителя, в който са свалени 8 „летящи крепости“ и 3 изтребителя, при Радомир е свален и
загива кап. Герхард Венгел.
През 1976 година край града започва строителството на един от последните големи проекти на
социалистическия период – останалият незавършен Завод за тежко машиностроене – Радомир.